23.09.2010
Читатели, фенове...тук ли стеееее...Не ви виждам ръцете!!! Хайде: ‘У У У”. Отново се вкарах в книга и с бясна скорост пиша втора глава. През слънчевия ден на 23.09.2010 ще кажа само, че цял ден четох книгата „Яж, моли се, обичай” ( или боли ме, сърби ме, гладно ми е), после четох текстове на песни и не знам точно къде, но някъде там спрях да чета. После, леко отегчена реших да разпитам рецепционистката на хостела каква е процедурата за адресна регистрация в Барселона. Тъй като тя вече ме бе видяла колко ми беше дошло до гуша от бумащина, тя подходи много спокойно и ми обясни всичко. След това внимателно отношение усмивката на лицето ми почна да се прояснява докато минути по-късно опитвайки се да ми влезе в ситуацията с не много добър испански тя ми каза: „Ти си луда”...В началото погледнах много възмутено, но после осъзнах, че се опитва да каже: „Сигурно си полудяла от всичко това” и прихнах да се смея. Тя от своя страна също ме погледна странно и аз реших да спра с кикотенето, защото тя явно мислеше, е говори испански на академично ниво. Поуката е: Не е важно как говориш, важното е да се разбираме!!!
И тъй като вечерта се бях разбрала с един приятел от Бостан да се видим и да отидем да пийнем по една бира в един много як Irish pub, с гордост тръгнах към Ла Рамбла. Нека разкажа малко обаче за гореспоменатия лирически герой: казва се Майк и има 28 години зад себе стаж в занаята на живота. Много е важно да разберете, че когато излизаш с него няма как да е скучно – той просто е магнит за всякакви луди мухи. Доказателство за това, в момента ви пише книга. Така срещнахме се с него на уреченото място ( Ла Рамбла) и се запътихме към клуба. Просто си представям каква смешна картинка бяхме: той висок, доста висок...аз – ниска (няма да повторя ниска още веднъж, айде са), досущ като Дон Кихот и Санчо Панса тръгнали по дирите на изгубения алкохол.
Беше доста неловка за мен ситуация, защото за да го настигна беше нужно да търча след него...чувствах се като маймуна от цирка и след половин километър ходене за някои, за други тичане успях да настигна ръката му, хванах го и го спрях рязко. С леко задъхан глас и приведена с ръце на коленете му казах: Майк, моля те...Милия още не доумяваше какво се е случило и аз понечих наново: ‘Майк, аз да не съм кон. Не знам дали си забелязал но съм осезаемо по-ниска от теб и на твоя една аз правя три стъпки!’. Да, доста ми се смя, но пък в крайна сметка уравновесихме темпото и стигнахме благополучно в Irish pub-a. Отидохме на бара и едно приветливо момиче ни сипа по две големи бири „Estrella” ( или както би го произнесъл един аржентинец ‘естреша’). След като се заговорихме с барманката и разбрахме, че тя е родом от Немско, аз веднага с пяна на уста се извиках: ‘К’во правиш тук, бре? Защо не си на Oktoberfest-a?’, което на нея и даде доста свободно поле да ми обяснява колко е трудно да носиш 16 бири, как всичко било в техниката на китката и тем подобни. Ние продължихме с нашите бири и като редовни посетители имащи право да се държат така сякаш целия алкохол в бара е техен, огледахме кой е в заведението и има ли познати физиономии. Но, уви, нямаше...Забелязахме само две момичета, които ако трябва да определя ще кажа, че бяха пияни до козирката. Вижте сега не бих определила някой по такъв начин, ако ги нямаше нужните симптоми на лице: танцуването, което определено не наподобява нищо друго освен някой тайнствен вуду танц, викане не по невидими обекти, събличане на дрехи и безброй други интересни поведенчески ритуали. С Майк решихме да се хванем на бас за възрастта на джибретата. Тъй като беше смешно аз да ходя да ги питам, отиде Майк и та да да даммммм бях изгубила баса. Оказа се, че са на 25, а не на 20. Както и да, в живота има загуби, има и победи. В последствие се събрахме двете компании и момичетата започнаха да ме разпитват от къде съм, какво правя тук и т.н. След като с уплаха казах, че съм от България една вълна от писъци ме заля. Боже какво се случи, защо пищят, леле само ако се отърва невредима от тази ситуация...ЩЕ се науча да правя tortilla, ако трябва и шкембе ще проям....След като бурята утихна едното момиче започна да ме прегръща и поклащайки се с ореол от винарки около главата тя каза: ‘Първото си дете ще нарека Ристо’. Мина една минута докато се сетя за Христо Стоичков, който аз определено не боготворя, но си казах: Криси, няма да бъдеш искрена, може би това е твоя чакан миг слава и какво направих читатели – започнах и аз да подскачам с тях и да викам за Христо Стоичков. Заприличах на онези wow girls (които вият жално като кукувици, търсейки внимание) , описани по-подробно в “How I met your mother” от Barney Stinson. ( Тенк ю, Барни). И така тази вечер продължи в сладки приказки за българщината. На връщане моя вроден gps ме вкара в грешния път и се изгубих. Реших да попитам за посоката някакъв мъж на улицата. След като учтиво ме упъти ми каза: Dame un besito ahora! ( Дай ми една целувчица) и Криси с триста се изстреля към хостела. Така приключенски завърши този ден. Тази нощ спах като герой. Благодаря ти Христо за хубавата вечер!!!!! J
Толкова им бяха разкривени физиономиите от шотове!!!
П.С. Сега се замислям след коя написана глава мога да се нарека писателка. Ако съдя по Хулио Кортасар, чийто най-кратък разказ е от една дума...WOW, честито Криси ти си 1345-пъти писателка вече. Е ще се пие по повода видяло се е!!!
