Как допуснах

Слънцето бях,
усмивките не щадях!

Как допуснах,
в живота ми да влезе...
слънцето залезе!

Стъпка всичко детско и красиво,
като празен лист с петно мастило.
Защо изгубих се така,
защо допуснах тази слепота!

Нима не казваше си той,
че не би се правил на герой,
че мен не ме чака,
че върви напред с двата крака!
Кариерата да е напред,
Криси не е приоритет!

Но нима хората забравиха,
кое в този свят е ценно,
да си обичан безрезервно!
Къде се е видяло,
любовта да се захвърли...
ти готов си да се продадеш,
мислите си ти да отдадеш,
че това е любовта,
да има две следи по брега!

Криси съвземи се,
когато някой не те иска,
недей да го притискаш,
недей се бори,
за този, който бяга в мъглата...

Аз не съжалявам,
такава е играта...
Всичкото, което сторих
беше от любов,
защото не искам в един слънчев ден,
когато си малко сломен
да се попиташ,
какво ли би било,
ако борили се бяхме заедно!

Аз опитах, аз все тичах,
аз обичах...